ЗА ПРАЗНИЦИТЕ И... ДУШИТЕ ПРАЗНИ
Седя на пейка в началото на китния парк на град Сандански. До мен се влачи остатъкът от бистрата река под мъдрия поглед на гранитния генерал Тодоров и някакви безредни мисли прострелват уморения ми от годините мозък. Погледът ми се рее и близко, и далече, вижда и не вижда натрапващото се безразличие на хора, тръгнали по алеите на парка. Но забелязва моя поглед сръчността на фигура с цигара в уста, която се мотае около Генерала и изправя пред него тонколони и микрофони... Мисля си... тук ще става нещо, щом този с цигарата е дошъл и опъва кабели... След малко загрижена личност със свои помощници поставя зад паметника венец. Гръмва музика възрожденски песни...
Ето каква е била работата, мисля си... Днес е 20 октомври. 102 години от освобождението ни от турската робия. ПРАЗНИК!
Празник ли? Въпросителни се изправят по побелелите ми коси? Аз прекосих почти целия град, за да дойда в парка. Нищо не ми проговори, че е празник. Пълно безмълвие! Нито улиците, нито фасадите /да имаше поне един трикольор някъде..., да ми напомни?/, нито загрозяващите Главната улица тротоарни маси бяха празнични – метеше се около тях...
Доколкото си спомням, има някогашно решение на Общинския съвет този ден да е почивен и празничен за града...?! Разум са проявили хората тогава, защото по християнския календар Освобождението ни почти съвпада с деня на Светите Врачове Козма и Дамян, делят ги дни. Но... решението, в миналото и сега, е подминато. Никой не празнува. Бързат частните фирми да отворят кепенците за някой гръцка драхма, цент или евро, за да си платят наема на някогашните и сегашни чорбаджии и ако може да припечелят насъщния... Забързана е и днес и общинската администрация да събира данъци и такси и решава градските проблеми. В училищата, които учат днес, не знам дали ще стане дума за този изгрев над града...
Нека отново ида при Генерала и чакащия зад гърба му венец. Записът с възрожденските песни от „Питат ли ме, де зората” през „Къде си вярна ти, любов народна” и не знам защо до „Върви народе възродени” свършва, повтаря се и се потретва, но почти никой не се спира при Генерала. Вървят колоните на хора и детски колички със загрижени майки покрай него и потъват в алеите на парка. Да, ам че как...?. Генералът не е жив, както през 1912 година да се стекат хората от махалите „Смилово” и „Ливадица” на селцето Свети врач и просълзени да му целуват ръка... Сега той е „предмет”, „вещ”... Тогава са били едва 1200, 1300 души, заедно с турците, а сега при град с над 35 000, едва ли има 35 патриоти дошли да почетат бележитата годишнина.
Срам...!
Но ето че гръмва градската музика. Тук са познатите и запълващи винаги вакуума „мажоретки”. „Празникът се оживява” с още 20 – 30 присъствуващи от Санданската администрация и шепа почиващи... Господи, няма ли кой да спре движението пред паметника на Генерала, поне по време на звучащите химни...?! Няма ли...?! Няма ли да оживее статуята и да изкомандва „Мирно!” и „На колене! -” за бойците, напоили с кръвта си нашия град...?!
Няма...!
Слова... думи.., думи... Да присъствуваше поне песента на Бистрица да ги отнесе в забвението... Но и нея я няма. Замлъкнала е като душите ни, като състрадателния поглед на гранитния Генерал...
Венецът бързо и незабележимо излиза от задкулисите и заема определеното му място. Събралото се малцинство бързо и безшумно се разпилява
без трепет в душите и сърцата си....
Продължавам да седя немощен на пейката. Доближават се до мен една след друга три знатни дами:
- Честит Празник..! Честит Празник...! Честит Празник...! - и улавят треперещата ми старческа длан.
- Да е Честит на всички ни, отговарям с притиснато гърло! Но къде е той? Празникът къде е? - питам развълнуван...
- При „ културната съвест” на нашите съграждани – отговаря една от тях...
Замислям се разнопосочно, защото отговорът беше даден от неслучайна гражданка...
- Не се учудвайте! Щом голям, отговорен държавник снощи ни попита от телевизионния екран: КЪДЕ Е ДЪРЖАВАТА? – добавя другата моя посетителка...
Безмълвие...
Ставам и тръгвам разтревожен. В съзнанието ми бушува само „Къде е държавата и държавността на нашата съвест? Къде е...?”
20 октомври 2014 г.
Висла
